Борис Кагарлицки

Никола Саркози получи най-лошият резултат, фиксиран от действащ президент за цялата история на Петата република. Удивителното обаче е не скромното му постижение, а фактът че 27,2% от избирателите дадоха гласа си за него.

Саркози бе избран за президент през 2007 година, обещавайки на населението по-висок жизнен стандарт, стабилност и икономически ръст. Той обаче нямаше късмет – избухна световна икономическа криза, а след това последва и упадък на еврозоната, който постави Франция в крайно двусмислено положение. От една страна, заедно с Германия диктува условията си на другите държави от ЕС, но от друга, така и не успя да се справи със собствените си проблеми.Най-важното е, че курсът, наложен от Саркози и германския му колега Ангела Меркел, на по-слабите партньори от евросъюза, се оказа катастрофален.Те буквално загробиха икономиката на Гърция, а след това направиха всичко възможно, за да се повтори крахът в Испания, Португалия и Италия. Днес призракът на финансовия колапс витае вече и над самата Франция, а някой трябва да поеме отговорността за случилото се.

Гражданите на републиката знаят кой трябва да бъде наказан пръв. По улиците, в кафенетата, във влаковете всеки случаен събеседник, с който ще разговаряте за политика, веднага ще започне да ругае президента. „Той е лъжец, шут и нищожество. Най-главното е, че той е измамник”. За разлика от англичаните и руснаците, които редовно забравят за кого са гласували на предишните избори, французите добре помнят и честно си признават: да, ние сами го избрахме, но кой можеше да помисли, че ще се окаже такова нищожество. Разбира се, ако трябва да бъдем откровени, за Саркози всичко бе ясно от самото начало. Успехът си той дължи на политическите конкуренти. Кандидатът на социалистите Сеголен Роял бе още по-зле по всички параметри. Сякаш специално я бяха избрали, за да се украсят недостатъците на опонента й. Ако за Саркози веднага се виждаше, че е демагог, то за госпожа Роял всички осъзнаха, че е демагог, но от още по-ниско качество.

Кандидатът на десницата манипулираше ярко, весело и заразително, дамата от лагера на социалистите пък лъжеше скучно, неразбрано и банално. Ако няма добра политика, то остава да се цени поне добрият стил. Руснаците някога гласуваха със сърцето си, наследниците на галите пък се ръководят от добрия вкус.

Избирайки по-малкото или поне не така баналното зло, гражданите на републиката скоро се убедиха, че от това положението им не е станало по-леко. Саркози прояви не само наглост, напълно допустима за родината на Растиняк, но и агресивна упоритост, достойна за потомък на унгарски имигранти: той наложи пенсионна реформа въпреки мнението на 70% от французите, откровено и демонстративно се изгаври с демократичните принципи на републиката, давайки да се разбере, че няма намерение да се съобразява с мненията на гражданите.

В миналото за такива провинения във Франция падаха глави. В тази страна и сега придават романтичен ореол на гилотината, но под натиска на международната общност смъртното наказание бе отменено. Изборите обаче все още не са отменени и французите се възползват от тази възможност за елиминиране на управляващите.  

Изненадата не е, че Саркози получи най-лошият резултат в гласуване на първи тур на действащ президент, а че в страната изобщо се намериха 27,2% от избирателите, които въпреки всичко му дадоха своите гласове. Всъщност изглежда, че те са гласували не за Саркози, а против социалистите, както и социалистическите избиратели гласуваха не толкова за своя кандидат, колкото против Саркози.

Разликата между лидерите в надпреварата се оказа неочаквано малка с оглед на непопулярността на Саркози, както и на по-високия рейтинг на социалистите през цялата кампания. Тези обстоятелства карат някои анализатори да смятат, че минималната им победа е по-скоро поражение. Да загубят на първия тур, за социалистите бе просто невъзможно, но те все пак намериха начин да съкратят разрива до минимум – Оланд изпревари Саркози едва на 1,1%.

Настоящият президент, на практика, няма шансове да спечели на втория тур. Социологическите проучвания му предричат загуба, а въпросът е само с какъв резултат социалистическата партия ще получи своя втори президент за цялата история на Петата република. Резултатът обаче не дава особени надежди на избирателите: френските социалисти са знаменити с това, че не само никога не изпълняват своите предизборни обещания, а обикновено вършат точно обратното, когато вземат властта.

Единственото изключение бе краткият период в началото на първото президентство на Франсоа Митеран, когато оглавяваният от него Съюз на левите сили действително се опитваше да реализира своята програма, но отстъпи под натиска на финансовите пазари. От тази гледна точка може и да бъде оценен смисълът на заявлението на Оланд, че негов враг е „финансовия свят”. Дали това е образец за лява риторика или пък предварителен опит да си осигури алиби? Много е вероятно, когато го попитат, защо не е направил нищо, да отговори, че банкерите не позволяват...

Най-интересното от обещанията на Оланд е призивът за отказ от пакта за финансова стабилност, наложен на европейските държави със съвместни усилия на Меркел и Саркози. Дясната преса твърди, че тази мярка противопоставя Франция на цяла Европа, но няколко месеца по-рано именно Франция и Германия извиваха ръцете на другите правителства, заставяйки ги да подпишат този пакт.

Ако исканията в този документ бъдат изпълнени, незначителното укрепване на еврото ще бъде постигнато с цената на дълбок икономически спад, който може да се окаже толкова катастрофален, че на определен етап дори да срине еврото.

Не е удивително, че виждайки примера на Испания и Гърция, значителна част от финансовия свят се замисли дали лекарството не е по-лошо от болестта. Именно на тези размишления реагира Оланд, правейки своите предложения. Кандидатът на социалистите обеща и да отмени ненавижданата от французите пенсионна реформа, но говори за това в толкова двусмислени с толкова двусмислени изрази, че никой не му вярва. Означава ли това, че във Франция не бива да очакваме сериозни промени? Не, не означава!

Обществото се променя, доверието към старите партии стремително се срива, а натискът върху властта от страна на гражданите се усилва.

Неочаквано изразител на социалния протест се оказват не традиционните леви партии – комунистите и троцкистите, а Националният фронт, оглавяван от Марин Льо Пен. Стремителният ръст на нейния рейтинг бе възприет от аналитиците като признак на усилващите се в страната ксенофобски и антиимигрантски настроения. „Умерените” десни се постараха да надприказват националистите в расистката си риторика, издигайки куп предложения за това как да се ограничи миграцията. Левите пък напротив – започнаха истерична кампания в защита на мултикултурализма.

Нито едното, нито другото не дадоха очаквания ефект. Докато либералните десни се надпреварваха да нападат арабите, негрите и славяните, самата Марин Льо Пен се съсредоточи на критиката на неолибералната система. Тя призова за излизане от НАТО и отказ от еврото, да се сложи край на антидемократичната практика на ЕС, да се провежда политика на стимулиране на националната промишленост, а също така и да се помага на страните от Третия свят да решат своите проблеми, за да не се налага на хората от тези региони да бягат към Европа.От една страна Националният фронт се оказа единствената партия, излязла на изборите с повече или по-малко понятна социал-демократическа програма, която самите леви така и не предложиха. За нещо по-радикално не може да става и дума.

От друга страна, външнополитическата програма на Националния фронт най-много напомня за традиционната политика на голистите, от която те самите отдавна се отказаха. В резултат на това Марин Льо Пен привлече избиратели както от ляво, така и от дясно, заемайки трето място. Тя получи около 18% от гласовете, а това е най-високият резултат за цялата история на Националния фронт. Надминато е дори постижението на Льо Пен старши, който през 2002 година стигна до втори тур на президентските избори. Тогава той се озова на второ място, не толкова заради прираста на гласовете за НФ, колкото за своеобразната електорална стачка на привържениците на социалистическата партия, възмутени от безкрайните измами и предателства на своите лидери.
Избирателите на социалистите масово бойкотираха участието в изборите тогава, а по този начин рязко понижиха и броя на гласувалите, проваляйки своя кандидат, който така и нямаше шанс за успех, от почетното второ място на позорното трето.

Въпреки всичките си усилия десните така и не успяха да привлекат на своя страна избирателите на НФ. Избраната от левите тактика пък превърна кампанията им в пълен кошмар. Най-зле тръгнаха нещата за Новата антикапиталистическа партия. Организацията бе създадена в средата на първата декада от настоящия век, като в началото на пътя й, социологическите проучвания сочеха, че има подкрепата на около 19% от французите. На президентските избори през 2002 и 2007 година нейният лидер Оливие Безансено получи около 4%, а сега кандидатът на партията Филип Путу набра едва 1,3%. Троцкисткаката партия „Работническа борба” пък получи 0,7%, което също изглежда твърде малко, дори на фона на предишните й скромни резултати (5,7% през 2002 година и 1,3% през 2007). В конкретния случай изигра своята роля и смяната на кандидата – слабоизразителната Натали Арто бе издигната вместо харизматичната Арле Лагийе.

Левият фронт, създаден от Компартията съвместно с откъсналата се от социалистите Лява партия, се озова на четвърто място с 11% от гласовете. Във вътрешната боба между фракциите на френските леви този резултат може да се смята за преломен. Успехът на кандидата на ЛФ Жан-Люк Меланшон на фона на провала на троцкистката Работническа борба и полутроцкинтката НАП доказа, че бъдещето на френските леви е свързано именно с оглавяваната от тях коалиция. Трябва обаче и да се отбележи, че Меланшон бе твърде умерен в критиката си на системата и буржоазните порядки.

Показателно е, че поне една четвърт от избирателите на Марин Льо Пен, а според някои оценки – дори три четвърти се смятат по-скоро за леви, отколкото десни по убеждения. Именно НФ печели гласове сред работниците, докато другите партии регистрират спад сред този сегмент от избирателите. В резултат на това лидерът на националистите получи достатъчно основания, за да се обяви за представител на интересите на работническата класа, като разбира се не пропуска да уточни, че акцентира и върху френските национални традиции.

Единственият успех на левите през последните години бе победата на привържениците на отговора на „Не” на референдума за Европейската конституция, когато същата позиция зае и НФ. Разкол в лагера на левите се забеляза по въпроса за Евросъюза, като тенденцията все повече се накланяше към подкрепа на новите европейски институции. Точно обратната посока пък се движеше общественото мнение, при това особено сред групите, които по традиция подкрепят антикапиталистическите сили.

Изборите през 2012 година се оказаха напълно закономерен резултат от многогодишните тенденции. Левите партии се упражняват в усъвършенстването на антибуржоазната реторика, не желаейки дори да се замислят за конкретните си социално-икономически програми. Поддържайки либералната стратегия, европейската интеграция, мултикултурализма и съответните „нови ценности”, те със собствените си ръце насочиха избирателите си към Националния фронт. С действията си се отказаха от традицията на „старата” френска лява идеология, която никога не забравяше нито за класоните, нито за националните интереси. Наказанието за тези отклонения не закъсня. Левите престанаха да бъдат сила, способна да оглави борбата за промени в обществото. Но засега е малко вероятно тази роля да получи и обновения Национален Фронт на Марин Льо Пен. Независимо от предприетите усилия и очевидните успехи, партията има репутацията на крайно дясна, а това поставя под въпрос способността и да обедини широкия обществен блок, намиращ се в ляво от центъра.

Бидейки изоставени от левите, недоволните французи гласуваха за националистите, преподавайки урок на тези, които забравиха за собствените си традиции. Не разполагайки с политическа форма за промени, обществото няма да спре да се бори за тях. Ако на 6 май прогнозите се сбъднат и в Елисейския дворец влезе социалистът Оланд, то главната битка ще се върти около това как той да бъде принуден да изпълнява собствените си обещания – за пенсионната реформа, пакта за финансова стабилност и т.н. Правителството на Оланд разбира се отчаяно ще се съпротивлява, но е напълно възможно този път обществото да вземе връх.