Из "Книга за българите" на Петър Мутафчиев

"Когато човек поиска да вникне в историята на българския народ и да разбере смисъла на най-характерните явления в нея, той остава с впечатлението, че тя представя странна смесица от несъвместими крайности и противоречия. Всичко в нея изглежда неестествено и парадоксално. Постепенността, съществен белег на всяко нормално развитие, тук почти изцяло липсва; като че ли едничката неизменна черта на целия исторически живот на българите се явява отсъствието на всяко постоянство и приемственост.
Тая особеност изпъква еднакво отчетливо във всички периоди на историческото ни битие  - в далечното минало, както и в ново време - и във всички области на националния ни живот. Равномерно движение не се забелязва нигде в него, липсва и трайност в постиженията. Поради това истинско развитие тук няма: всичко е само скокове и поврати, бързи и буйни подеми, последвани от още по-неочаквани и дълбоки падения и от периоди на пълна неподвижност и немощ.
Най-ясно изпъква това непостоянство в политическата ни съдба. Епохите на величие и могъщество в живота на средновековната българска държава не настъпват като последици от бавен и следователно естествен възход. Те идват стремително, изумяват с развърнатите в тях сили и осъществените успехи, за да завършат винаги със сгромолясвания толкова по-неочаквани и страшни, колкото по-трескави са били предществащите ги подеми и по-големи достигнатите при тях висини.
Освен това тук наблюдаваме и друго, не по-малко характерно явление. Едва ли има народ, чиято история да се е повтаряла с тъй удивителна последователност, както нашата. През средните векове народът ни едно след друго създаде две свои царства. И двете пропаднаха, за да бъдат последвани от многовековно робство под чужденците. И при единия, и при другия случай обществото ни се разлагаше и държавата ни гниеше поради противоречия и недъзи, които в основата си бяха едни и същи. А още по-удивително е, че едни и същи пътища и при еднакви с миналото болезнени явление протече животът и на Третото ни царство.
....................................................

На какво се дължи тъй странната ни съдба, която не може да бъде случайна, щом като с такава закономерност се проявява през всички периоди на историческото ни съществувание?
Обикновено всеки народ сам е ковач на съдбините си. Но ако това е тъй, горните въпроси не засягат ли преди всичко самите нас като народ?
С всичките ни духовни и физически особености и качества. Липсва ни способността за трайна организация? Не достига ли ни това, което наричат обществен инстинкт и държавнишки смисъл? Лишени ли сме от елементарна издържливост присъща на всеки жив организъм? Или пък бързото изтощение на творческите струи в народа ни се дължи на това, че запасите от сили у нас винаги са се оказвали твърде оскъдни?"

Но това е гледната точка на автора със заключения и обобщения с които не мога напълно да се съглася. Целия текст е наситен от песимизъм и някаква самокритика ли, самоотричане ли..нещо такова което дразни нормалния човек- екстраверт, с идеи и оптимистични нагласи. Мерси пак и лек и усмихнат ден:))

Текстът е писан преди 1943 г. - тогава умира този забележителен български историк. Книгата е издадена посмъртно едва в началото на 70-те години (през 1947 г. тя е свалена от печат).
"Книга за българите" е най-впечатлявашия анализ на българскатата история, който някога съм чел. Уви, истината е горчива, а историческото ни минало далеч не е пълно с толкова щастливи събития както се опитват да представят някои добронамерени патриоти. А от историята можем да си извлечем поуки и да си отговорим на много въпроси, които касаят настоящето.
Смятам, че в момента положението на България е още по-критично, почти безнадеждно, а повечето ни сънародници нехаят за съдбата на тази страна. Факт е, че начело на държавата са хора без визия и идеи за бъдещето и развитие, демографската криза е потресаваща, а сред така наречената "интелигенция" (по-добре е да се нарече псевдоинтелигенция) цари пълно безхаберие за процесите, които протичат у нас и по света...

Хубав ден и на теб!

Въпроса със историческата ни съдба е сложен!
Петър Мутафчиев е един от уважаваните историци,за разлика от дъщеря му,но както и да е,да си дойдем на думата!Въпроса е следния,в нас ли е причината за повратната ни съдба!?Невярвам!Подобна е съдбата и на другите балкански народи!
Помня едно цинино обяснение,"хората не спират да пикаят на кръстопът,а ние държава сме направили тук"!Прекалено е цинично за мен,но всъщност показва една от главните причини,за нерадостната ни съдба!Местоположението ни!

е много важна. На него особено внимание обръща и Петър Мутафчиев в посоченото произведение.
Но едва ли само това да е причината за всичките беди сполетели българския народ в миналото, а и в настоящето...