Вече съм споменавал за симпатията, която изпитвам към  творчеството на Андре Мороа. Доскоро виждах в него само един ненадминат майстор на биографиите, но преди около година се убедих, че той е и сред най-значимите романисти на XX век. От тогава изпитвам една особена тръпка когато намеря някой нов роман на знаменития писател. Винаги очаквам той да ми донесе особено изживяване, нещо, което ще ме разтърси, ще обогати представите ми за живота и ще ме накара да покгледна под друг ъгъл на много на пръв поглед ясни и разбираеми досега неща. Затова и няма да описвам колко много се зарадвах когато преди няколко седмици ненадейно попаднах на "Семеен кръг". Нямах търпение да намеря няколко свободни часа, за да се насладя спокойно на книгата. Но стига съм приказвал, просто ще загатна за какво става въпрос, а тези, които се заинтригуват могат да прочетат романа...

Дениз е малко момиченце , което трупа своите първи съзнателни впечатления за света, младата и любознателна натура наблюдава с интерес всичко, което е около него  - мама, сестричките, бавачката, красивата природа.. Вече познава магията на музиката и необикновените преживявания, които  носи тя. Картината е идилична, но една нощ детето ненадейно се събужда и долавя прекрасната мелодия, която се чуват от гостната. Става и с любопитство надзърта, за да разбере кой свири в този късен час.
Оказва се, че това са майка й семейният лекар, който странно защо е у тях по това време...
Дениз осъзнава, че в поведението на maman има нещо нередно, че татко й не подозира за двойнственият живот, който води неговата съпруга. Малкото момиченце е травмирано, настройва се негативно срещу своята майка и изпитва силна любов и симпатия към лъгания баща...

Минават години, Дениз пораства, става жена. Вече има обожатели, а един ден ще срещне и своя съпруг. Но спомените от детсвото остават, те завинаги оставят отпечатък в съзнанието й и неведнъж ще оказват влияние върху нейния живот...

Мисли от романа, които ми направиха впечатление:

 
Повечето жени не познават по-приятна музика от плача на онези, които те са отблъснали.

*

Увереността е дълбока област, където мисълта се поддържа само чрез действието. Но какво действие? Възможно е само едно: онова, което преодолява природата и я създава, онова, което оформя личността като я мачка... Трябва ли да творим своя живот, вместо да му се подчиняваме? Ако отговорим "не", това значи да въдворим хаос, да го утвърдим в самите нас. Обаче хаосът е нищо. Да бъдеш или да не бъдеш. Трябва да избираме.

*

Жената не бива да вървши нищо, когато не е в равновесие с живота на сърцето си. Ние работим с радост само за мъжете. Жалки същества сме ние.

*

Има един трагичен период, който се казва младост, и един период на размисъл за трагичното, който се казва зряла възраст.

*

Щастливите съпрузи приличат на спътници върху сал по време на затишие.

*
На този свят сякаш всяко живо същество трябва да мъчи друго.

*
Зная, че истинска любов няма да намеря никога... Зная това, защото при истинската любов жената трябва да се покорява, да намира щастие в покорността, а при моя характер аз не мога да се покорявам. На два-три пъти почувствах, че ставам робиня, че при допир с даден мъж просто се разтапям, ставаше ми горещо... И веднага бягах...

Извадката от цитати също ме впечатли, особено тази за увереността. Трудно е когато някой попадне в лабиринт от сложни взаимоотнощения(особено дете). И само силата на духа могат да му бъдат полезни.Дори и тогава когато е "смачкан" да може да се изправи и продължи, без да прави трагедии и усложнения. Веднага ми мина мисълта - каква би била реакцията на дете от нашето общество и съвремие. Такава ли да премълчи, да трупа мъка и омраза, да се разкъсва от противоречиви чувства. Дето се казва като на кино и роман. Може би не. Дте от нашето съвремие би действало първосигнално.Ще прасне новината , следва скандал, развод...Незнам дали това не е по истинското и вярното поведение. Просто не съм сигурна?
Поздрави и лек ден:)))

Благодаря за хубавите думи.
Децата възприемат нещата по свой начин, различен от този на възрастните. Понякога след години правят преоценка и започват да гледат под друг ъгъл на събитията, вече не съдят така строго родителите си, а дори и са склонни да ги разберат, даже да ги оправдаят...

Аз харесвам "Мълчанията на полк. Брамбъл".

"Мълчанията на полковник Брамбъл" е един очарователен и много ведър роман, с чудесен хумор и
изящно вмъкнати сериозни мисли.
Като тази:
"Едно капиталистическо общество не се колебае да промени таблицата на нравствените си стойности, когато съществуването му е застрашено".