Днес, 2 ноември, големият български писател Иван Тренев навършва 90 години. По този хубав повод публикувам една  моя рецензия за неговия исторически роман  "Наследниците на Иван Асен II".

Владимир Трифонов

Отдавна е известно, че в човешкия живот и в пътя на развитието на държавите и народите обикновено е по-лесно да се  постигне нещо, отколкото да се задържи постигнатото. Българската история неведнъж е давала примери, които потвърждават това, а след години на възход, духовен подем и териториално разширение е настъпвал постепенен или стремителен упадък, достигащ на два пъти дори до загуба на националната независимост. Изключително поучително в това отношение е времето непосредствено след впечатляващото управление на Иван Асен II. Поглед към тази слабо осветена епоха показва, че най-успешният период в историята на Второто българско царство е неразривно свързан с личността на бележития владетел, който с държавническа мъдрост и висше дипломатическо изкуство го превръща в хегемон на Балканите.

При Иван Асен II България се простира на три морета и владее по-голямата част от Балканския полуостров. Бъдещето изглежда многообещаващо, но липсата на способен да управлява наследник, наличието на малолетен владетел и на регентски съвет, в който е мащехата му, подриват устойчивостта на държавната власт и се превръщат в стимул за центробежните сили. Оказва се, че са достатъчни само няколко години, за да бъде попиляно всичко, което е постигнал големият държавник.

Дълбоко в атмосферата на тези драматични времена ни потапя романът на Иван Тренев „Наследниците на Иван Асен II“, разказващ за събитията след неочакваната смърт на великия български цар, настъпила на Еньовден през 1241 г. Наглед устойчивата конструкция на българската държава е разклатена. Враждуващите фракции в двора започват ожесточена битка за трона, а много от феодалите замислят как да се отделят от централната власт в Търново. Проблемите се задълбочават от амбициите на съседните държави и надвисналата заплаха от нашествие на прииждащите от дълбините на Азия монголи.

Иван Тренев

В епицентъра на интригите и противоборствата в двореца се откроява царица Ирина, последната съпруга на Иван Асен II, която „той e обичал така, както Антоний Клеопатра“, по думите на византийски хронист. Известно е, че бележитият български владетел се ръководи от дипломатически съображения и поставя дори личния си живот подчинен на целта да изгради Велика България, но към края на жизнения си път той се покорява на любовта, взимайки за съпруга дъщерята на поваления си съперник – епирския деспот Теодор Комнин. Той едва ли е подозирал какви последствия ще има за държавата му това в годините след неговата смърт…

Ирина е приказно красива, отлично образована, притежава изумителна памет и познава задълбочено поезията и философията на древна Елада и древен Рим. Малцина са способни да устоят на неотразимия ѝ чар – дори могъщи и благородни мъже се превръщат в покорни изпълнители на нейните замисли. Ирина знае как да вземе ума на мъжете, как да ги използва, за да постигне целите си, и да ги изоставя, когато прецени, че вече не са ѝ необходими. Всичките ѝ достойнства обаче са затъмнени от нейната порочна душа, от сладострастието ѝ, от жаждата ѝ за удоволствия и нейната безмерна амбиция – готова е дори и на най-тежки злодеяния, само и само да коронова своя собствен син, отстранявайки всеки, който се изпречи на пътя  ѝ.

„Ирина се помъчи да си спомни къде бе чела подобни мисли, но не успя. За нея светът бе яростна, ежедневна, безмилостна борба за оцеляване, за излизане напред, за получаване на повече предимства облаги и удоволствия. Можеше временно да се затрудни постигането на целта, но човек трябваше да помни, че няма да умре временно, и затова е нужно да забрави думите милосърдие и  съвест. По-силният побеждава. Това е всичко. И най-важното оръжие винаги е било лицемерието. Защо да се откаже от него?“

В тези думи сякаш е синтезирана житейската философия на царица Ирина, но тя до голяма степен важи и за другите висши сановници, които не страдат от липса на честолюбиви замисли – те също желаят да властват и управляват. Някои мечтаят за трона, а други имат по-скромни амбиции, но също са готови на всевъзможни низости, за да се издигнат в светската или църковната йерархия.

Сред героите в романа се открояват и други исторически личности като например бъдещият цар Калиман II, син на Севастократор Александър, братът на Иван Асен II, като смятаният за извънбрачен син на цар Калоян, Витлеем – високо ерудиран, получил образованието си в Рим, но в същото време е слабоволев, пристрастен към опиати и дълбоко порочен. Не може да не бъде споменат и направилият главоломна кариера юначага с народни корени – Бранко, който, макар и да няма познанията на съвременниците си от висшата аристокрация, притежава други достойнства, които го извисяват над голяма част от тях.

На страниците има още редица ярки и запомнящи се образи от най-различни слоеве на обществото. Обхватът на повествованието не се изчерпва само със събитията в двореца и във висшия църковен клир. То дава картина на живота и на обикновените хора в обширната българска държава. Специално място заемат и размишленията за връзката между човека и Бога, за смисъла на битието, разгледани са както интригите сред висшите лица в църковната йерархия, така и еретичните учения и движения в лицето на богомилите. „От какво се страхувате, люде? Земните властници не са поставени, както ви учи вашият поп? А след като е така, имате право да вдигнете глъчка пред тях? Същият този ваш поп ви учи, че имотното неравенство е неизбежно и колкото по-безропотно се подчинявате на господарите, толкова пт ще заслужите пред Господа Бога? Но разберете, Бог е вдъхнал само душата у вас, а телата ви са от Дявола, тук владее той“, гласи част от публично произнесена реч на един от персонажите.

Но въпросът за връзката между човека, обществото и Бога не се изчерпва само с противопоставянето между официалната църква и различните ереси. На страниците на романа читателят ще открие и герои, търсещи своя път към Светлината и Божията мъдрост, без да напускат православния канон, стоейки далеч от интригите, борбите и злоупотребите на някои от висшите  православни прелати.

Основен акцент в романа е поставен върху годините непосредствено след смъртта на Иван Асен II, в които се развива действието. Авторът увлекателно и с дълбоко познание на въпроса разказва за политическите борби на Балканите, които често се преплитат и с личностни противопоставяния на семейно и на династично ниво. Той се стреми максимално стриктно да се придържа към запазените исторически извори за епохата, колкото и ограничена да е информацията, която дават те, а с помощта на художествените средства осмисля и пресъздава събитията, правейки задълбочен анализи и давайки своя собствена хипотеза за случилото се.

Освен с българския владетел, поваленият му предшественик Борил и другите царе от династията на Асеневци, читателят има възможност да се запознае и с бележити фигури на епохата като никейския император Йоан II Дука Ватаци, епирския деспот Теодор Комнин и др. Всичко това става във време на драматични глобални промени, на разтърсилите Азия и Европа монголски набези, които се отразяват и върху българския политически живот и още дълго ще оказват силно влияние върху живота на Балканите.

„Наследниците на Иван Асен II“ в никакъв случай не е роман само за XIII век. В хода на повествованието, в спомените и размишленията на героите има много препратки към минали събития и значими епизоди от историята на България и на нейния най-голям съперник – Византия. Читателят ще се запознае с редица знакови моменти от историята на Второто българско царство, с герои, оставили трайна следа в българската и в ромейската история. При това не само с облика им на политически и военни деятели, но и с човешките им черти – вътрешните подбуди, добродетелите и пороците им, интригите им, заговорите и престъпленията, в които са замесени…

В повествованието има редица драматични моменти и неочаквани обрати, но това е и един психологически роман, в който огромно място заема сложният вътрешен свят на главните действащи лица, чиито страсти, колебания, злодеяния и покаяния са съпоставими с терзанията на популярни герои на Шекспир и Достоевски.

Разглежданите проблеми не се изчерпват само с теми като политиката, религията, обществения живот и историческия процес. В „Наследниците на Иван Асен II“ има и много редове, посветени на фундаментални въпроси на човешкото битие – любовта, приятелството, измяната, смисъла на живота и др.

Важна характерна черта на романа е и богатият български език, наситен с думи, използвани по времето, в което се развива действието. Това дава на читателя възможност да се потопи и да почувства атмосферата в България в средата на XIII век, а за негово улеснение в края на книгата е поместен речник, съдържащ биографични справки за най-важните герои, както и пояснение за значението на използваните по-стари думи и изрази.

Историята вече се е произнесла. Суровата ѝ присъда е, че  мащабът на мисленето на българските политически деятели от периода непосредствено след смъртта на Иван Асен II е твърде ограничен, за да отговори на предизвикателствата на времето и на сложната ситуация, в която се озовава Второто българско царство през четиресетте години на XIII век. Но проблемите и предизвикателствата, с които се сблъскват те, излизат далеч от рамките на времето и много от поуките, които могат да се извлекат от романа, са валидни и до днес. Той дава чудесна възможност не само за опознаване и осмисляне на епохата, а и за един по-обхватен поглед към историческия процес и някои особености, характерни за българския политически елит, като силния индивидуализъм, необузданата алчност, склонността да се мисли не за цялото и голямото, а предимно за дребното, за частното, най-вече за личния интерес дори когато той е в противоречие с благополучието на държавата.

Много от засегнатите в книгата проблеми за отношението между човека и властта, за баланса между личния и обществения интерес изглеждат изключително актуални.  „Миналото не дава политически рецепти, но настоящето се преживява съзнателно само от този, който се е научил го разбира“, гласи една известна мисъл на руския историк Михаил Ростовцев. „Наследниците на Иван Асен II“ е исторически роман, който проправя пътя към по-задълбоченото разбиране и осмисляне на съвремието. По стечение на обстоятелствата и сега българските политически лидери са заети с междуличностни борби, те сякаш са забравили да мислят за общия интерес и за отговорността си пред народа и пред държавата.

Купувам неговите романи и ги четем с децата !
Благодаря , че ме направихте съпричастна!
Тони

Много съм щастлив да прочета това. Всичко най-хубаво!

Здравей. Цар Иван Асен II няма силни наследници и затова България навлиза в един лош период. Преди това се е случвало подобно нещо, но след Иван Асен II на престола са две деца и съседните народи нагигат глава за независимост.
Поздрави!

Да, така е! Периодът след управлението на Иван Асен II е класически пример за това колко е важна ролята на личноста в историята. Не е лесно да се запълни празнината, възникваща след смъртта на великите държавници. Поздрави!