Жан дьо Лабрюйер (1645-1696) е френски писател-моралист. Произхожда от дребно буржоазно семейство. Работил е като адвокат, чиновник и гувернант на децата на аристократи. Неговите "Характери" са вдъхновени от едноименното съчинение на Теофраст (IV век до новата ера). Съдържа епиграми, размишления и портрети. За Лабрюейр е характерен изключителния реализъм при описанието на детайлите - съвременниците му винаги са се опитвали да познаят в героите му реални личности, но много от образите в "Характери" са събирателни и имат обобщаващо значение.

*

Мнението на мъжете за женското достойнство рядко съвпада с това на жените. Женският вкус е различен от мъжкия. Жените харесват едни качества, мъжете други; има хиляди неща, които пораждат у мъжете силни чувства, а у жените предизвикват отвращение и антипатия.

*

Едно красиво лице надминава и най-хубавия спектакъл; а гласът на любимата жена е най-нежната хармония.

*

Привлекателността е относителна; красотата е по-реална и не зависи от вкуса и мненията.

*

Ако изхождаме от красотата, младостта, гордостта и надменността на тази жена, няма съмнение, че само един герой ще може да я заплени. А нейният избор е направен: това е един малък изрод, лишен от всякакви духовни качества.

*

На повърхностния и нескромен мъж, голям бъбривец и лош шегаджия, говорещ уверено за себе си и с презрение за другите, невъздържан, надменен, нахален, безнравствен , без чувство за мярка, с разпуснато въображение - на такъв мъж му липсват само нежните черти и хубав ръст, за да бъде той харесван от жените.

*

Мъжът е по-верен на чуждата тайна , отколкото на собствената си; жената, напротив, пази своята тайна по-добре от чуждата.

*

Младите красавици, държали се лошо с поклонниците си, един ден получават възмездие от съпрузите си, които са или грозни, или стари или нечестивци.

*

Любовта и приятелството се изключват взаимно.

*

Любовта започва с любов; когато силното приятелство премине в любов, тя е слаба.

*

Внезапно зародилата се любов се лекува най-продължително.

*

Човек с блудкав характер е човек без характер.

*

Нахалството е функция на глупака. Интелигентният човек разбира дали е приятен или отегчителен; той се оттегля миг преди момента, в който може да стане излишен.

*

Голямо нещастие е да нямаш достатъчно ум, за да приказваш, нито необходимата преценка, за да мълчиш. Това е принципът на пустославието.

*

Да не можеш да понасяш лошите характери, с които е пълен светът, не е особено предимство:  общуването с хората е като търговията – необходими са и златни, и обикновени монети.

*

Тъстът обича и зет си, и снаха си. Тъщата обича зет си, но мрази снаха си. Всичко на този свят е реципрочно.

*

Понякога е по-лесно и по-полезно да се нагодим към другите, отколкото те да се съобразяват с нас.

*

Човек, на когото не може да се възрази поради високото му социално положение, не бива никога да се шегува злъчно.

*

Струва ми се, че изтънчеността се проявява по-лесно устно, отколкото писмено.

*

Половинчатата откровеност е опасна; в повечето случаи трябва или да кажеш, или да скриеш всичко. Споделящият е надхвърлил границите на доверчивостта си, ако смята, че трябва да премълчи дадено обстоятелство.

*

Най-прекрасният и верен път за забогатяване е да убедиш хората, че имат интерес да ти правят добро.

*

На света няма по-благородно излишество от това на признателността.

*

Човек е истински глупак, ако не влага поне малка разум в любовта, злорадството или нуждата.