Виктор ШЕПИЛОВ

Човекът и природата

Човешкото общество е продукт на преобразуването на природата чрез жизнената дейност на човека. Този процес се нарича обществено производство, в хода на което, преобразувайки природата, човек преобразува и себе си, изменяйки формите на обществено взаимодействие в съответствие с потребностите на производството.

Човекът не може да съществува, без да преобразува природата. Така че концепциите, прогласили за идеал „хармонията с природата”, са утопични. Руският учен, доктор на философските науки И.К. Лисеев пише за това: „Човекът никога не се е намирал в пълна хармония с природата и не се е задоволявал само с приспособяването към нея. Това е всичко на всичко религиозен мит за първобитния рай, в който са живели Адам и Ева. Защо ли този мит се пресели и в научната литература по екологичните проблеми?”(1).

Привържениците на теорията за „хармония с природата” по същество предлагат да се върне човечеството във времената, когато преобразуването на природата също се е осъществявало, но в несравнимо по-малки мащаби, отколкото сега. Такова връщане би означавало и пропорционално съкращаване на културата, в това число и духовната кулутура, която, при по-ниското ниво на производствената практика, ще бъде ненужна и излишна, а това означава и обществен регрес. Но и съществуващите начини за преобразуване на природата от човека в рамките на планетата Земя, ако и по-нататък се прилагат в този или в по-голям мащаб, ще доведат до неизбежна екологическа катастрофа. Тази катастрофа в перспектива ще направи самия живот на човека невъзможен, ще доведе човечеството до израждане, а възможно е и до унищожаването на биологическите форми изобщо. Такива песимистични прогнози правят много учени и специалисти, основавайки се на богат фактически материал.

И така, пред нас е алтернативата: или да се върнем към примитивните начини на преобразуване на природата и съответно към примитивни обществени форми (а и това го има в не съвсем идеализираните отношения между племената, живеещи като че ли в хармония с природата, но и в робство, феодализъм и т.н.); или неизбежната гибел на човечеството в екологическата катастрофа.

Първият избор може да бъде направен само от група ентусиасти, тъй като болшинството от човечеството няма да се откаже от преимуществата на съвременната цивилизация, независимо от очевидните им минуси. Можем да представим себе си по-скоро в качеството на сюжетна антиутопия (отколкото в качеството на реална историческа възможност) перспективата за установяване на сурова диктатура, която чрез политически средства да ограничи производството и потреблението до екологически безопасното ниво. Но освен че такъв изход би бил нежелателен от хуманни съображения, отсъства обществена сила, на която материалният интерес непосредствено да изисква установяването на такава диктатура. В такъв случай, неизбежен ли е вторият избор? Нима човечеството е обречено да върви към неминуема катастрофа?!

При съвременната икономическа система – да. Но възможно е и да се избегне този втори избор.

Реалностите на заплахата

В наше време се разшириха радикално мащабите и се увеличи интензивността на преобразуване на природата от човека. Не остана „девствено ъгълче” от природата, което да не е докоснато от дейността на човека.

Ежегодно от недрата на земята се извличат над 100 млрд. тона различни видове полезни изкопаеми. По мащаби това е сравнимо с тектоничните процеси, а по темпове ги превъзхожда значително. За осигуряване на живота на един човек в съвременната цивилизация са необходими годишно 200 тона твърди вещества, които при помощта на 800 тона води и 1000 Вт енергия се превръщат в продукти за потребление. Общият разход на енергия за един човек в денонощие съставлява в първобитното общество около 4 000 ккал, при феодализма – 12 000, в началото на индустриализацията 70 000, а в съвременното общество достига 250 000 ккал.

При сегашните начини на производство това води до унищожаване на околната среда. Горите изчезват от земната повърхност със скорост няколко десетки хектара в минута. Това влече след себе си унищожаването на повърхностния плодороден слой на почвата със скорост 44 хектара в минута. Изчезването на горите води до понижаване концентрацията на кислород във въздуха – за последното столетие неговото съдържание се е понижило от 20,948% на 20,8%, а в градовете – под 20%.

Ежегодно в атмосферата се изхвърлят около 20 млрд.тона СО2, 300 млн.тона СО, 50 млн.тона азотен оксид, 150 млн.тона SO2, 4-5 млрд.тона Н2S и други вредни газове; повече от 400 млн. тона частици прах, пепел и сажди.

Ежегодно във водоемите се изхвърлят около 600 млрд.тона промишлени и битови отпадъци, над 10 млн.тона нефт и нефтопродукти.

Съвременната икономическа система и нейната основна тенденция

Съвременният икономически ред е основан на предприемачеството и пазара. Стимул за развитие на частната инициатива е стремежът към получаване на максимална печалба. Печалбата като субект на частното предприемачество е разликата между стойността на работната сила на наемните работници и стойността на произведения от тях продукт.

В тази икономическа система възпроизводството на околната среда е възможно само при изземване на част от печалбата (по пътя на данъчното облагане или доброволно) и разходите да се вложат за екологически цели. Но това противоречи на стремежа към максимална печалба, което се явява субективната страна на възможностите за функциониране на цялата икономическа система. Казано по-простичко, никой няма да харчи пари за екологични нужди, след като може да ги похарчи за увеличаване на личния си капитал или личното си потребление. А дори и да се намери такъв „чудак”, той бързо ще загине в конкурентната борба с „по-безсъвестните” си съперници. Освен това, съществува също зафиксирана от икономическата наука тенденция за понижаване на нормата на печалба. Тоест, печалбата става все по-малък процент от вложения капитал. Това става, тъй като заедно с ръста на производителните сили на човечеството, заедно с техническия прогрес все по-голяма част от капитала стават разходите за машини, оборудване, суровини, помещения, инфраструктура и т.н. (т.нар. основен капитал), и все по-малко са разходите за наемане на работници (т.нар. променлив капитал), който се явява източник на печалби.

В същото време мащабите на преобразуване на природата продължават да се увеличават – пропорционално на увеличаването на основния капитал – това значи, че все по-големи средства трябва да отиват за възпроизводство на околната среда, почистване и преработка на боклуците и т.н.

Този проблем разглежда един от водещите теоретици от школата за анализи на световните системи, Имануил Валерстайн, в книгата си „Краят на познатия свят. Социология на ХХІ век”. Той пише: „Средната норма на печалба трябва неизбежно да спада. В условията на такова въздействие върху нормата на печалба особено значение придобива съкращаването на разходите, които не са свързани със заплащането на труда”. Увеличаването на печалбите за сметка на съкращаването на заплащането на труда се сблъсква с противодействието на наемните работници, организирани от профсъюзите. В такъв случай възниква проблемът за компенсация на разходите. Държавата не може да компенсира разходите, просто отделяйки субсидии, те стават „все по-непопулярни. Против тях твърдо протестират както конкуриращите се предприятия, така и данъкоплатците”. Все по-често това снижаване става от „подаръка на властта да не се включват тези разходи в себестойността на производствените операции, които биха били необходими за възстановяване на предишното състояние на околната среда”(2).

Намаляването на увреждането на околната среда става по два начина: или чрез съкращаване на вредното въздействие, или чрез възстановяване на преди това използваните природни ресурси. Тези два начина „срещат рязката съпротива от компаниите, които биха се натъкнали на трудности в случай, че такива предложения биха били приети; твърди се, че тези мерки са крайно скъпи и поради това непременно ще доведат до съкращаване на производството”(3).

Глобалното измерение на проблема

Мерките по внедряването на екологическата безопасност, които все пак бяха взети, начиная от 1960-1970-те години от развитите страни, често водеха само до там, че част от производствата, представляващи най-голяма опасност за околната среда, бяха пренесени в периферията на световната икономическа система – в страните от Третия свят. Нещо повече, развитите страни могат да изкупуват от страните от Третия свят неизползваното „право на замърсяване” и да го използват те самите. В резултат, най-голямото замърсяване на околната среда правят развитите страни. По изхвърляне на СО2 на човек от населението между тези страни, където изхвърлянията превишават 10 тона годишно, болшинство съставляват европейските страни (7 страни), освен тях в списъка влизат нефтодобиващите арабски страни (5 страни), а също така и развитите Австралия, Бруней и Сингапур. Но те всичките заедно замърсяват по-малко от 1/3 от обема, с който ежегодно замърсяват САЩ.

Разширяването на производството за сметка на страните от Третия свят не отслабват, а усилват натоварването на околната среда. В същото време от правителствата на тези страни трудно може да се очаква натиск върху компаниите с цел да компенсират екологичната вреда, доколкото именно в търсенето на по-ниски разходи и на по-големи капиталови печалби те се устремяват към Третия свят.

В рамките на цялата система на международно разделение на труда продължава да действа стремежът към снижаване разходите за поддръжка за сметка на усилване натоварването на околната среда.

Виновна ли е науката?

Съществува пагубната тенденция „да се показват като враговете науката и технологиите“ – пише И.Уолърстийн(4). Тази тенденция позволява да се прехвърли отговорността „от болната глава върху здравата”.

„Замърсяването на атмосферата, – пише известния руски учен В.М.Найдиш, – катастрофи на атомните електростанции, повишаване на радиоактивния фон в резултат на изпитание на ядрено оръжие, „озоновата дупка”, изчезването на много видове растения и животни – тези и други екологични проблеми хората са склонни да обяснят със самия факт на съществуването на науката. Но работата не е в науката, а в това, в чии ръце се намира тя, какви социални интереси стоят зад нея, какви обществени и държавни структури направляват нейното развитие”(5).

Та нали е очевидно, че науката и технологиите, усъвършенствайки се, създават не само такива форми на производство, които оказват разрушаващо въздействие върху околната среда, но и в не малка степен създават начини за нейното запазване и възстановяване. Това, че първите се използват активно, а вторите се намират все още в зачатъчно състояние – това не е вина на науката, това е вина на тази система, която насочва човечеството към получаване на печалби и съкращаване на разходите.

Екологичната борба при такъв погрешен подход се превръща във форма на съвременен лудизъм (лудизъм – така се нарича първото стихийно работническо движение в Англия от кр.18-нач.19 в. Лудитското движение е предизвикано от масовото разоряване на занаятчиите и тежкото положение на пролетариата в резултат на промишления преврат. Лудитите считали, че главна причина за това са машините, поради което започнали да ги разрушават. Смята се, че пръв разрушил своя стан легендарният тъкач Нед Луд. Оттук и названието – „лудизъм“ – бел.прев.) Социалната безперспективност от такава борба отбелязва и И. Уолърстийн: „На практика това се проявява в защита на екзотичните животни, за които болшинството хора никога не са чували и затова изпитват към тях пълно равнодушие; в такава ситуация отговорността за съкращаване на работните места се хвърля на принадлежащите към средната класа чудати градски интелектуалци”(6).

Преходът от „индустриалното” към „постиндустриалното” общество, на което се уповават много, също не носи желаното избавление от екологичната заплаха. „Постиндустриалните” технологии, както и да се надстройват над усложняващата се промишлена технологична база, довеждат не до нейното намаляване (на екологичната заплаха – бел.прев.), а обратно – към увеличаването й. За това свидетелстват и данните за изхвърляне на мръсотия в атмосферата, според които данни САЩ, най-напредналата в плановете на „постиндустриалното общество” страна, заема първо място.

Възможност за изход

Дилемата в такъв случай е следната: или ефективно натрупване на капитал при стремително разрушаване на околната среда, или внимателно отношение и възпроизводство на околната среда и невъзможност за ефективна работа на системата, основана върху натрупване на капитал. В такъв случай въпросът може да има отговор. Ние не можем да си представим човек, който да не преобразува природата. Но можем да си представим обществена система, основана не на натрупване на капитал, частно предприемачество и пазар.

Технически и технологически човечеството е готово за това да има достатъчно отговорно отношение към околната среда, да има чист въздух, вода, да се опази видовото разнообразие на животните, птиците, рибите, насекомите. Но всичко това се оказва „твърде скъпо”.

За да се решат екологичните проблеми, е необходимо човечеството да се откаже от икономическата система, която се основава на частното предприемачество, наемния труд, пазара и натрупването на капитал. При такава система максимизирането на печалбите е единствената цел на икономическата дейност.

Реалната алтернатива на тази система не е отказ от прогреса, а производство, организирано върху планова основа и в непосредствено обществено владение, ползване и разпореждане със средствата за производство. Цел на такава система ще стане не производството единствено заради печалба, а „производство” на обществени хора. В такъв случай ще отпадне противоречието между целта на производството и целта за опазване на околната среда, което противоречие при съвременната икономическа система ние отбелязваме като неразрешимо.

Следователно, решението не е в прехода към „постиндустриално общество”, което предполага само усъвършенстване на технологиите, но не и условия и начини за прилагане на тези технологии, а в прехода към „постапазарно”, „посткапиталистическо” общество.

Този преход, който, съгласно хуманистичните философски традиции, е необходимо условие за премахване на отчуждението, ще създаде обществени условия човекът във всяка сфера на своята дейност да подхожда съзнателно и свободно, преобразувайки природата винаги в съответствие с нейните собствени закони, а не произволно.

Такива изменения, както пише И. Уолърстийн „предполагат не само нова социална система, но изискват и нови структури на знанието, при които философията и естествените науки няма да бъдат разделени”(7).

Литература:

[1] Современные философские проблемы естественных, технических и социально-гуманитарных наук. Москва, 2006, стр. 298.
[2] Валлерстайн И. Экология и издержки производства при капитализме. Нет выхода. Основной доклад на PEWS XXI, «Глобальная окружающая среда и миро-система», Калифорнийский университет, США, 2-5 апреля 1997 года. // Валлерстайн И. Конец знакомого мира. Социология ХХI века. М. 2004. с. 111.
[3] Там же, с. 112.
[4] Там же. стр. 116.
[5] Найдыш В.М. Концепции современного естествознания. Москва, 2005. стр. 554.
[6] Валлерстайн И., указ. соч., стр. 115.
[7] Там же. стр. 119.


Източник:

http://www.septemvri23.com/Shapinov_Capitalism_i_ili_ecologia.htm

"Ежегодно от недрата на земята се извличат над 100 млрд. тона различни видове полезни изкопаеми. По мащаби това е сравнимо с тектоничните процеси, а по темпове ги превъзхожда значително." Това твърдение е абсолютно невярно. Въпросните 100 милиарда тона се равняват на 40 куб.км. Тектоничните процеси обхващат неизмеримо по голямо количество материя. Европа и Америка се раздалечават с по ок2-4 сантимепра годишно това е предизвикано от изливането на невъобразимо гигански количества магма и лава на дъното на Атлантика. Подобни явления има по всички зони на спрединг. В зоните на субдукция подобни гигантски количества потъват в мантията. Вулканите изхвърлят също огромни колическва материя. Етна ги изхвърля сравнително по-малко но непрекъснато. Килауеа бълва лава от 1984г. ако не се лъжа. Тамбора е изхвърлил 200 куб км. само за един миг. ижте таблицата с най- големите изригвания. Реките носят в океана неизмеримо по-голямо количество маса. Това твърдение е невярно, но това не означава, че не замърсяваме природата, или че не трябва да я пазим.

"Реалната алтернатива на тази система не е отказ от прогреса, а производство, организирано върху планова основа и в непосредствено обществено владение, ползване и разпореждане със средствата за производство." Тази алтернатива е най-прекият път към пълното съсипване на природата. Виж г Гугъл земя снимки от Аралско море. Ще видите до какво води дейноста на общественота собственост вурху средствата за производство. Този танц вече сме го играли.

Тъй като автора е млад сигурно няма спомени какво представляваше река Искър по време на обществената собственост върху средствата за производство. Това беше една воняща черна бара. Лятото при маловодие по камъните оставаха огромни парцали мазут. Водата беше мазна и миришеше на нефтопродукти и гниещи органични отпадъци(мърша). Риба се появяваше чак след Карлуково. Сега Искърът е чист и дори непосредствено след София има риба. Преди да пишете такива работи поразпитайте по стари хора от вас, ама не бивши партийни секретари.

Виждаме много добре спътниковите снимки на Аралско море и сравняваме:

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/9/95/Aral_Sea_1989-2008.jpg

Езерото започва интензивно да пресъхва след разпада на СССР ,преди всичко по вина на Узбекистан,който отбива безразборно големи количества вода от притоците Амударя и Сърдаря,за да напоява памуковите си плантации.