Андрей Пантев

Втори юни е ден, който трудно се връзва с пазарната икономика и със съвременните ни представи за смислен живот. От друга страна, не бива да крием, че онези оцелели след силните политически промени у нас след Освобождението не се оказват на висотата на подвига, който са извършили тези, които са загинали. Според мен обесването и смъртта са единствената индикация за патриотизъм и величие.
Втори юни за нас е анонимен колективен израз на почит. Въпреки че е ден на почест, той обединява цялото истинско войнство на загиналите, които са положили кости за нещо, което като краен резултат далеч не е това, за което те са мечтали. На втори юни ние се обръщаме към миналото не за да извадим някакви допотопни склерозирали образи на безкористни герои, а напротив - образи на истински живи хора. Ботев е най-истинската индикация колко универсално надарена може да бъде една личност. Ботев, който е опоетизирал смъртта, в същото време е дал доказателства за красотата на своите стихове с живота си, а не с някакъв декларативен патриотизъм. И саможертвата, и онези добродетели, за които са загивали големи българи, те за мен са паметникът на героите - не изсечена скала или бюст на свиреп воин. За мен памет към падналите е най-вече идеята, че нещо от това все още е живо. И че би трябвало да остане то, което ни е обединявало толкова пъти, въпреки че сме различни във вижданията си каква да бъде бъдеща България. Затова втори юни е ден на всички паднали в името на Отечеството, независимо че те често пъти за заставали дори един срещу друг.
Втори юни е ден на почит към героите най-вече на модерна България, на онази България, която възкръсна като държавност. В нашата история тази приемственост на величието е запазена още в Първата българска държава, и във Втората, в Третата, в Четвъртата република, но този ден е най-вече на основателите, героите и съзидателите на модерната българска държавност.
И след Освобождението, и при това, което виждаме след Девети септември, всички онези, които са останали живи или поне по-голямата част от тях, които са се борили за идеал, бързо инкасират своя героизъм в губернаторски места, в адвокатски кантори, в посланически и кметски длъжности, в банки и други видове предприятия. Да си спомним "Епопея на забравените". Героите са забравени преднамерено по простата причина, че са непотребни. Да не забравяме, че в българския парламент Христо Ботев две-три години след Освобождението беше наречен вагабонтин. Преуспяващите са презирали лудите глави, които са полагали чело в името на Отечеството. За жалост, някой от тези истински поборници преди Освобождението след него са претърпели деформация, ставайки собственици, чорбаджии и фабриканти. Всъщност, от поборник до поборник има километрична разлика. Има поборници, които притежават и управляват имоти; има други, които с трепереща ръка пишат прошения за скромна пенсия, за да могат да преживяват. Така че този момент съществува при три гранични моменти в българската държавност - 1879 г., 1944 г., и 1989 г. Винаги негодниците са се възползвали от подвига на тези, които са отстояли принципите и идеите си и поради това са останали забравени. Вазов не пише само епопея за загиналите, има много герои, които са били забравени и случаят с Македонски е показателен за това.
В едни свитъци по история за учениците преди 15-ина години, през 1992 г., и в указанията за учителите беше казано, че в уроците не бива да се набляга на Левски, Ботев и Раковски, понеже те не се ползвали с добро име в тогавашното общество. Това е чест от едно безумно натегачество, обикновено от хора с нечиста съвест, които се надяват, че с помощта на такива техни псувни ние някак можем да забравим тяхното преклонение пред великата Съветска страна и пред Априлския пленум. За съжаление, такова поведение все още се котира и то далеч не е свидетелство за порядъчност. Тъкмо тези, които говореха за великата освободителна мисия на Русия, днес говорят вече за принос на Русия в българското Освобождение. Това показва много ясно някои нелицеприятни черти в българския национален характер.

02.06.2009

duma.bg