Протегнало ръце към планината,

небето неочаквано въздъхна,

проплака натъжена светлината,

а аз за теб се сетих и изтръпнах.

Поисках да съм с тебе за минута,

защото в рая ми е страшно скучно,

погалих малка влюбена кошута,

а тя, щастлива, се разсмя беззвучно,

надникнах плахо в твойта празна стая,

огрял с молитви черната ти къща,

със мен въздъхна и заплака раят,

и той нещастен, че не те прегръщам.

Не знам къде си и защо те няма,

но чакам свит в дома ти примирено.

Нима била си зрителна измама?

Седя си и те чакам уморено...