ДРУГОТО КИНО :: "ПРАХЪТ НА ВРЕМЕТО" ИЛИ ДВАДЕСЕТИ ВЕК ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА АНГЕЛОПУЛОС

Днес смятам малко да поотдъхна преди церемонията по връчване на наградите на 14-ия София Филм фест, която ще се проведе вечерта в зала 1 на НДК. Докато си почивам от маратона, в който участвах цяла седмица, ще се опитам да подредя впечатленията си от предишните два фестивални дни.

В четвъртък (11 март) гледах в „Люмиер” най-новия филм на гръцкия режисьор Тео Ангелопулос. Познавайки добре творчеството на този легендарен майстор на киното, не допуснах грешката от предишни фестивали, когато ми се е случвало да се напрягам на негови филми доста уморен от видяното преди тях. Този път умишлено започнах на свежа глава четвъртъчния си маратон именно с „ПРАХЪТ НА ВРЕМЕТО” (вижте трейлъра) и не съжалявам, защото така успях да почувствам в пълна степен силата и магията на киното с марка Англопулос. А то, според мен, ще просъществува във времето и много след нас, когато ще служи на идните поколения да си изградят по-жива представа за отминалата епоха на войни и идеологически противопоставяния, в която хората бяха безмилостно подмятани от Историята.
Действието на филма обхваща периода от 1953 (след смъртта на Сталин) почти до наши дни. „Прахът на времето” фактически е продължение на историко-философската епопея на Ангелопулос, започната с "Разплаканата ливада" (2004).

Този път се разказва за режисьор (акт. Уилям Дефо), който снима филм за своите родители Спирос и Елени. Всичко, което се е случило в техния живот, е било трагично повлияно от най-важните исторически събития на ХХ век. Втората световна война разделя влюбената двойка - Спирос е принуден да емигрира в САЩ. Последвалата гражданска война в Гърция принуждава Елени и хиляди нейни съотечественици с леви убеждения да избягат в Съветска Русия. Много по-късно пък падането на Берлинската стена ще ознаменува началото на нова глава в историята на семейството. През изминалите години им се налага да преживеят много скиталчества и страдания: Ташкент, Сибир, Ню Йорк, Торонто – това са само някои от спирките на тяхното изнурително странстване по света.
Любовната история на гръцките емигранти Спирос и Елени е представена, както винаги във филмите на Ангелопулос, ярко метафорично и истински кинематографично. Времевите пластове често се преплитат, но за внимателния зрител не е трудно да следи сюжетната нишка. След смъртта на Сталин Спирос заминава за Ташкент под чуждо име. Той обаче е разобличен, а Елени е изпратена в Сибир, където среща Якоб – немски евреин, когото познава от Ташкент. Той е неотлъчно до нея, докато тя заминава за Ню Йорк през 1974г. Години по-късно Елени и Спирос решават да се завърнат в родната си Гърция. По пътя се отбиват в Берлин, където тази необикновена драма за трагичните взаимоотношения между Любовта и Историята достига своя апотеоз.
Без съмнение знаменитият режисьор, продуцент и сценарист на множество признати за шедьоври филми, като „Трупата” (1975), „Пътуване до Китира” (1983), „Пчеларят” (1986), „Нерешителната стъпка на щъркела” (1991), „Погледът на Одисей” (1995) и увенчаният със „Златна палма” в Кан „Вечност и ден” (1998) е решил най-накрая да създаде нещо като свое автобиографично кинозавещание, в което разплита драматичните перипетии на гръцката емиграция на фона на почти цялата история на ХХ век. Освен Уилям Дефо, във филма участват Бруно Ганц, Мишел Пиколи, Ирен Жакоб и др.

Бруно Ганц (на преден план), Мишел пиколи и Ирен Жакоб в кадър от "Прахът на времето" (реж. Тео Ангелопулос)

Лично за мен изпълнението на Бруно Ганц, което е най-силно, успява най-ярко да предаде терзанията на човека, обичал през целия си живот жена, която принадлежи на негов приятел.

Тео Ангелопулос, който на 17 април ще навърши 75 години, е роден в Атина през 1935. Учи право в Атинския университет и става практикуващ адвокат. Следва и кино в престижното френско филмово училище IDHEC. Завръща се в Гърция през 1964 г. и до 1967 г. пише филмова критика за левия вестник "Демократична промяна". Започва да снима филми през 1965 г. След един късометражен филм през 1970 г. дебютира в игралното кино с „Възстановка на едно престъпление”. Оттогава неговите филми са участвали на безброй фестивали и са спечелили десетки международни награди, най-големите сред които са „Златен лъв” от кинофестивала във Венеция през 1980г. и „Златна палма” от кинофестивала в Кан през 1998г.