За дилетантството като позиция в големия финал на "Голямото четене"

Никола Инджов

Водещият "дилетант" Георги Тенев

БНТ се изяви отново като държавна медия за лично ползване. Това стана на 21 март т.г. в предаването, обявено като финал на кампанията "Голямото четене". Зрителите видяха неколцина литературни дилетанти, обземали и по други поводи националния екран. Този път - за да внушават именно те кои са любимите книги на съвременния читател. Дилетантите още с първите си думи моментално създадоха впечатлението, че публичният литературнокритически анализ просто не е тяхна работа. Стана ясно, че поради административните си длъжности в БНТ те са изместили от дискусията специалистите, които би трябвало вместо тях да представят книги. Възможно е Севда Шишманова, Невена Андонова, Димитър Стоянович, Георги Лозанов и кой още там да се справят добре с преките си служебни задължения извън предния план на въпросното предаване.

Книгата, предизвикала другото несъгласие на дилетантите с... историческата достоверност

Тук обаче ги видяхме в небрано чуждо лозе, чухме емоционалните им, но безсъдържателни излияния. Вероятно заради творческа безпомощност дилетантите от застъпничеството на "своите" книги преминаха към отхвърлянето на други. По ирония на съдбата отричаха най-задъхано романите, които зрителят постави на двете челни места. Очевидно бе, че дилетантите, улеснени от своята некомпетентност и от политическите пристрастия на водещия Георги Тенев, създадоха крайно необичайна дискусионна обстановка. Вместо да лансират естетически критерии, дилетантите избираха идеологически позиции. И нямаше как да не изпаднат в доста известна напоследък медийна ситуация - високо плюеха и ниско лижеха. Естествено, плюеха българското, лижеха чуждестранното.

"Железният светилник" на Димитър Талев, който, без да влиза в нечии сметки, потвърди, че е една от четирите големи български книги

Чухме, че Иван Вазов бил старомоден и нечитаем, че "Под игото" нямало да се хареса на европейците, но пък "Властелинът на пръстените" създавал цял един свят, недостъпен за изостаналите родни читатели. За Антон Дончев ни се подметна, че написал романа си по партийна поръчка, довериха ни дори няколко махленски клюки. Извън групата на дилетантите, но някак си увлечени от наложения тон, две дами действаха като медиатори, които уж трябваше да бдят дискусията да не се измести към странични проблеми, с характерни за различните им възрасти състояния на духа - равнодушие при едната и агресивност при другата, по-прочутата заяви, че този роман я разболявал, вместо да я лекува, а по-неизвестната направо отряза, че не чете и няма да чете такива книги. Какво тогава правеше тя на дискусията, а пък другата дама от библиотека на кой километър се нуждае за лечението си?
В по-чист вид дилетантщината бе демонстрирана от Севда Шишманова. Разбрахме, че за да осъществи застъпничеството за своя любим роман "Сто години самота", тя е ходила чак в Колумбия. Това не пречеше на нея и на водещия да произнасят името на автора погрешно - "Гaрсия" вместо "Гарсuя". Очевидно като инициатор на кампанията и член на УС на БНТ Севда Шишманова разполага с парите на българския данъкоплатец, за да осъществи презокеанско пътуване към сенки от живота в Макондо - митично селище, измислено от Маркес въз основа на родови предания и афроамерикански натрупвания в писателския му манталитет. Но ето какво е видяла Севда Шишманова, цитирам авторската й анотация към авторския й филм: "Има една железопътна гара, с нарисувани по стените й жълти пеперуди. Има една крепостна стена с прозорци, които приютяват телата на влюбените и през тях можеш да видиш морето. Има един път, който превръща тресавищата в бананови плантации. Има жени, скрили любовта в телата си. Има мъже, превърнали нагона в проклятие на рода си. Има вкус. Има цвят. Има дъх. Има свят, който изглежда толкова скорошен, че някои от нещата все още нямат име." След такова сърцераздирателно описание, в стила на стеснителен момински дневник, следва наслаждението от ритъма на бадженато. Е, етимологията на знаменитата музикална емблема на страната е свързана с думата valle, а транскрипцията на български трябва да идва от испански - от vallenato. Защо ли Севда Шишманова ползва английския за посредник там, където говорят испански? Впрочем тя не можа да осъществи никакво застъпничество и в голяма степен заради нейните дилетантски тиради и най-яркото произведение на забележителното литературно течение "Магически реализъм" остана чак на дванадесето място.
Безспорно съществува предистория въобще на истинските намерения на дилетантите. Във вестникарско интервю тримата инициатори на побългарената английска идея дават следните изявления. Режисьорът и изпълнителен продуцент Милко Лазаров: "Кундера, Макс Фриш, Умберто Еко - не харесвам този отбор лешояди." Севда Шишманова, журналистка и член на УС на БНТ: "Аз пък не мога да чета маститите български автори." Сценаристът Димитър Стоянов: "Ако ще е български роман на върха - да не е "Под игото"!
И така "Голямото четене" започна с презумпцията, че ако стигне български роман до върха, поне да не е "Под игото". Всъщност дилетантите получиха възможност да поведат своя лична борба въобще против българския роман. Това личеше особено в изказванията на медийния експерт Георги Лозанов. Като излязъл от поредна консерва, той заяви в едно от многобройните си интервюта следното: "У нас липсват чисто жанрови текстове, а жанровата конвенция е валидна и разпознаваема навсякъде по света. Тъжно е, но нашата култура не ражда големи наративи - истории, които могат да бъдат общочовешки..." И от друго интервю: "Мисля, че за моето поколение голяма роля за разбирането на "Малкият принц" изигра комунистическия лагер, в който минаваше младостта ни. Ако човек нямаше шанса или смелостта да избяга през граница, единственият изход за бягство от него оставаха книгите. Сент-Екзюпери беше написал такава, като че ли написана специално за хора, на които им е отнета свободата. Представям си я с гриф "Задължително да се чете в затвора, на глас, разбира се, може и от надзирател!"
Изкушавам се да опиша комунистическия лагер, в който преминават детството и младостта на Георги Лозанов. Представете си двадесететажен небостъргач в квартала на дъновистите - най-екологичното място в София. Той, затворникът, обитава с родителите си един от най-просторните апартаменти, понеже баща му е архитект на проекта и получава от Съюза на българските писатели, за чиито членове е строена сградата, огромна жилищна площ по свой избор. Тогава арх. Лозан Лозанов е познат като проектант на църквата "Св. Петка" в свързаната с пророчицата Ванга местност Рупите край Петрич, на президентската вила "Калина" в правителствената резиденция в Бояна, на високата сграда на КНСБ на Солни пазар в София. Тук следва искреният възторг на някаква радиожурналистка от позицията на високостоящия й началник в СЕМ: "Защитата (вероятно застъпничеството, б.м. Н.И.) отведе Георги Лозанов в Мароканската пустиня в търсене на кладенец, една роза, която се откроява от всички останали, лисица, която дава мъдри съвети... Самата пустиня е литературна метафора... Любовта и смъртта са основните теми... Ценностна инжекция, която се бие като ваксина"... Значи българският данъкоплатец се бръкна в джоба си и за Георги Лозанов - да отиде и той да търси метафори, които, за съжаление, са абсолютно не по силите му да ги претвори в литературнокритическа позиция, нали това се искаше от застъпниците? Впрочем ето с каква "естетика" той се застъпва и за други свои любими романи: "Предпочитам да спомена... "Майстора и Маргарита", който... разказва за моралния ужас на комунизма. "Кръстникът"... защото един приятел го издаде по времето на соц-а, като за целта претопи залежалите съчинения на членовете на Политбюро на БКП..."
И все пак като главен дилетант се изяви Георги Тенев - водещият на предаването, но не поради неподготвеност. Напротив, бидейки трето поколение литератор, той със сигурност не е дилетант. Дилетантско бе поведението му в дискусията. Защо?
Да си спомним как с гласа на сценариста Димитър Стоянович зад кадър бяха анотирани някои от българските книги при определянето на първите сто романа на т.нар. декемврийски финал. "Балада за Георг Хених" на Виктор Пасков бе посочен като роман - описание на "вълкочервенковска България", сякаш това не е същата България, в чието цялостно психологическо пространство бе спасен и съхранен романът "Тютюн" на Димитър Димов. Последва още по-тенденциозно твърдение - за романа на Павел Вежинов "Нощем с белите коне" бе казано, че е създаден във "времето на тоталната морална деградация на българския народ"! Паралалелно нито една чуждестранна книга не бе представена с подобен идеологизиран текст.
Налага се изводът, че несъгласията с "Под игото" и "Време разделно" са всъщност несъгласия с историческата достоверност на сюжетите на тези книги. Вече знаем от някои прословути демократи, че потурчването на Родопите не било насилствено, че нямало Баташко клане, че петвековното робство е мирно "османско присъствие", а социалистическият период - само такъв, какъвто го обрисува Георги Лозанов. За да приемеш подобни презумции в оценката на книги, наистина трябва да си дилетант - или да се престориш на дилетант. Въпрос на избор, съпроводен с национален нихилизъм и чуждопоклонство. Но защо всичко това се случва по държавния телевизионен канал на Република България?

28.03.2009

www.duma.bg